Вчера попаднах на информация, според която най-сетне и в България ще има стая на гнева, където хората ще могат да разтоварват напрежението си по безобиден начин, трошейки разни неща в специално създадена за целта стая. В публикациите, представящи това събитие, се казва, че това е една отлична техника за освобождаване от гнева, която е възникнала в Япония, а сега най-сетне и ние, българите, ще имаме възможност да опитаме. Всичко изглежда много хубаво, но… само на пръв поглед.
Първо, защото психологическите изследвания показват, че техниките на катарзис, към чиято категория спада въпросното разтоварване на гнева, всъщност имат позитивен ефект само в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче той дори е негативен – вместо човек да се научи да управлява гнева си по по-зрял и адекватен начин, той става зависим от възможността да си го изкара навън. С други думи, той не се променя, а си остава същия.
Второ, управлението на гнева, като част от емоционалната интелигентност, в сърцевината си е най-вече на умението за успешна комуникация с източника на този гняв. Представете си, че източникът за този гняв е шефът ви, но вместо да намерите подходящ начин да говорите с него, за да решите въпросния казус, вие редовно се отбивате в „стаята на гнева“, за да блъскате по боксова круша, на която сте си закачили негова снимка. Тук също нямаме решение в дългосрочен план – не само ние самите не се развиваме, но и външните обстоятелства не се променят.
Трето, за да се случи въпросното разтоварване от гнева, ние си плащаме. В българската стая на гнева двадесет минути ще струват 30 лева. С други думи, веднъж плащаме с умрелите от стреса нервни клетки, втори път плащаме с пари. Това, което аз учех като студентка по психология преди повече от двадесет години, беше че въпросното място за разтоварване от стреса в Япония представлява стая, в която всеки може да се отбие по време на работния ден и да разтовари гнева. Че това е напълно безплатно и във въпросната стая има само една една боксова круша. Когато реших да проверя в интернет точно преди колко години е бил проведен този експеримент в Япония и написах в гугъл anger room, попаднах на следното определение в уикипедията: „Бизнес в Далас, Тексас, който се състои в предоставяне на стаи, съоръжени с различни общи предмети, които хората могат да разрушават, която е създаден от Дона Александър през декември 2011 година.“
И това обяснява нещата, които българските масмедии не обясняват. А именно че става дума за скрита реклама за правене на бизнес. Става дума за печалба от нещастните фрустрирани хора, които няма на кого да си го изкарат. Стаята за гнева в Япония със семплото обзавеждане отдавна вече не съществува – тя е била част от социален експеримент. Съществува обаче дивашкото трошене на мебели в Далас, щата Тексас, 2011 година. А сега и в Европа. Но дали тази идея ще намери почва е в България?
Това, което в българските медии се представя като „най-сетне и в България имаме стая за гнева“, в моите очи изглежда като: „имаме доставка на една рециклирана стара идея за освобождаване от гнева“… „ако се притеснявате да трошите по футболните мачове, но имате пари, елате при нас ….освен всичко друго, това е много забавно…“
Чак ме хваща яд, че подобни ниско емоционално интелигентни решения за управление на гнева се използват като средство за печалба на гърба на фрустрирания човек. Чудя се дали да не ходя да платя и аз 30 лева, за да си го изкарам в тази стая?!
Всъщност, като се замисля, в тази идея има и нещо ценно – докато стигна до въпросната стая, емоцията ми доста ще намалее. А да можеш да отлагаш разтоварването от негативната емоция за подходящ момент, вече е част от емоционалната интелигентност. Може би, не трябва да съм толкова крайна… може би има нещо ценно все пак… вече усещам как ми отминава гнева… май току-що спестих 30 лева!!!… що не взема да се почерпя по този случай с тях?
Камелия