Вероятно знаете приказката на Андерсен „Новите дрехи на царя“. Царят, който е голям суетник и харчи пари за разточителства и дрехи, докато царството му тъне в бедност, си поръчва нови дрехи. Чул е, че в града са дошли двама нови тъкачи, които тъкат необикновено хубави платове, но най-необикновеното за тях е, че дрехите, които те ушият, остават невидими за тези, които не са достойни за заеманата длъжност или са глупави. Та той решава, че така хем ще се сдобие с нови и красиви дрехи, хем ще разбере кои са недостойни за заеманите длъжности в царството. Но първо при тъкачите той праща своя стар министър, на който има най-голямо доверие.
Министърът не вижда никакви платове, но е толкова притеснен, че това може да значи, че некадърен, та се преструва, че вижда платовете и те му харесват. Затова казва на царя, че платовете са страхотни. Същото се случва и със следващия пратеник на царя при тъкачите. Същото се случва и със самия цар! И той не вижда платовете, но се страхува, че ако другите са ги видели, а той не ги вижда, това е знак, че той самият не е годен за заеманата длъжност. Историята продължава как царят показва новите си дрехи на народа, народът го аплодира и само едно детенце възкликва, че „Царят е гол!“
Сетих се за тази приказка съвсем наскоро, когато участвах в един семинар по проблемите на сигурността във фирмите. До преди да дойде реда на моята презентация, всички присъстващи там – и презентатори, и участващи, говореха в парадигмата на контрола (в терминологията на Стивън Кови), а именно, че по-голямата сигурност във фирмите се постига с по-голям контрол над персонала. Съответно, обсъжданията бяха по посока как да се постигне този по-голям контрол. Затова, когато заговорих, че според мен решението е точно обратното, че то се намира в парадигмата на цялостния човек и изграждането на повече доверие в организацията, се чувствах точно като детето, което е извикало, че Царят е гол.
Темата на моята презентация беше по темата за връзката на психичното здраве и лоялността на служителите, а основната теза беше, че високото ниво на психично здраве в организациите е свързано с високо ниво на доверие. Че ръководството в тях няма проблем с лоялността на служителите, защото хората искат да работят в тези организации, тъй като се чувстват добре. Че там контролът е сведен до минимум – върху най-важните лостове за управление – обикновено финансите. Че проблемите със сигурността и лоялността са само симптом – много ясен и отчетлив! – за наличие на криза на доверието и че тази криза „не може да бъде решена като използваме същото мислене, което сме използвали, когато сме ги създали“ (Айнщайн). Че прилагането на рецептата „повече от същото“, т.е. повече контрол, не само че не решава проблема, а дори го задълбочава. Въпреки това – както е в приказката, шествието продължи. По-голямата част от участниците в семинара ме гледаха и си мислеха, че това може и да е вярно по отношение на Запада, но не и за България.
Смятам, въпреки това, да продължавам да казвам – при това при всеки удобен случай, че Царят все пак е гол. Не, за да ме чуе Царят – в приказката той е този, който въпреки виковете на народа, че е гол, решава да продължи шествието, а неговите прислужници продължават да се преструват, че носят краищата на неговата въображаема мантия. Надявам се да ме чуе „народът“. Когато проблемите с текучеството, лоялността и сигурността на съвременния бизнес в България станат още по-големи, може най-накрая Царят да реши да престане да си купува нови дрехи и да помисли и за народа.
Проблемът е, че дори народът – преди детенцето да каже какво виждат очите му, скандира колко хубави са новите дрехи на царя. Никой не иска другите да си помислят, че е глупав или некадърен – и в това е проблемът. Сред нас, хората, има много страх другите да не помислят, че сме глупави или некадърни. Страхът е проблемът! Интересното е, че когато се водим от този страх, ние наистина започваме да се държим глупаво. Това, от което се страхуваме, се случва. Така работят нещата в живота – парадоксално.
Затова, най-добрата стратегия е да предизвикаме това, от което се страхуваме. Най-многото да ни помислят, че сме глупави. Няма лошо – една част от нас е точно такава. Казват, че „и най-мъдрия си е малко прост“. Но едно е да си наясно с тази част от себе си, друго е да я прикриваш. Глупостта лесно може да се превърне в неадекватност. И когато тази неадекватност масово се споделя от всички участници в организацията – тази организация става психически болна.
Тогава възниква нуждата от някой, който носи невинността на детето и който да може да извика, че царят е гол. Когато приемем, че не знаем всичко, че може и да грешим, се отваря пътят към смелостта да казваме това, което си мислим.
Камелия